ПРЕПОРЪЧАНИ
В медиитеИзбориОбщинаПолитика

Време е за съдържание в опаковката

6 юни, 2011

Има една такава емблематична песен за София: „…и цъфтят в суматохата кестени, прецъфтяват и пак цъфтят.” Цветовете на кестените във вашето детство?

Аз съм роден на края на „Раковски”, на самата Перловска река. Там е домът на моите родители. В детството ми цъфтяха по-скоро люляци, които ние беряхме и подарявахме на майките си. Щастливо детство – игри в двора на 120-о училище, в невероятните задни дворчета на кооперациите около „Евлоги Георгиев” и футбол до късни нощи, тихите улички на „Лозенец”. София е моят град, откакто съм проплакал в Първа градска болница, корените ми са в тази земя…

Значи са толкова силни, че пробиват асфалта и тротоарите даже…

Да, така е. И родителите ми, и дядо и баба са софиянци. Но никога не са били „саксийни хора”. Помня семейните пътувания до „Етъра” до Габрово. Трябва децата да видят това тържество на българския дух, за да вземат искра от него… Помня и уроците по смятане и писане на баба ми, както и достолепния ми дядо, който си играеше с мен на „самолет”, макар и вече ослепял… Нося неговото име.

Името ви не се среща често, а като повторение с фамилията не съм чувала друго такова

Това е името, традиционно за моя род. Дядо ми се казва Прошко, прадядовците ми… Произхожда от прошка и се предава от дядо на внук поне сто години в нашата фамилия. Има и такъв светец – св. Прохор Пчински – български отшелник и светец, един от първите последователи на св. Иван Рилски.

Вие сте млад човек, не много над Христовата възраст, а имате такъв дух за принадлежност към семейство, род… „Триадата” завършва с… родина. Тъжно е да го кажем, но този духовен постулат сякаш липсва в голяма степен на сегашното младо поколение. „Асфалтово” и компютърно…

Не е причината в асфалта и компютрите. Отговорността е най-вече на родителите. Моите дядо и баба се запознали в Търговската гимназия в Лозенец и са се оженили веднага след като са я завършили – някъде през 30-те години. Майка и татко ги е свързала съседска любов – тя живеела на „Гургулят”, татко – на „Раковски”. С чисти души и с обич са създавали дом и семейство. Така са възпитавали и поколението си. Много важно е децата да имат духовни ценности и най-вече – воля да ги отстояват. „Триадата”, за която споменахте, няма как да се „разчлени”. В нея има поредност – семейство, род, град, родина… Не случайно тези корени са ме дърпали винаги. Учих в 120-о училище в „Лозенец”, после в Техникум по електроника,в Техническия университет. Като се дипломирах, работих пет години като ръководител на проект на „Дойче бан” (б.а. – Национален железопътен превозвач на Германия) за оптимизиране на транспорта и като научен изследовател и софтуерен аналитик в Техническия университет в Берлин. После се прибрах в България. Звучи малко емоционално, но е истина – семейството, приятелите, родината ме „повикаха”…

Пак като в песента: „Булевардът с лиричния ритъм аз не сменям за „Шанз Елизе”…

В моя случай – не замених „Под липите” в Лозенец с „Унтер ден Линден”. Там се е събирал интелектуалният елит на София, приемам я като символ на моя град. Ще си призная обаче, че Германия ми даде много. Отначало тези хора ми се струваха прекалено подредени, до скучност, но разбрах, че коренът на успехите им е в отговорността към обществото, в упорития им труд, в точните понятия за редно и нередно. Ако успеем да вземем от този дух и го прибавим към нашата виталност и изобретателност, нещата ще се променят… Като се прибрах, започнах работа с екип инженери по софтуерни продукти за различни големи фирми. Освен опита, който донесох от Германия в моята пряка професионална подготовка, донесох и отношението към града, участието на гражданите в управлението му. Там всеки човек се чувства отговорен за улицата, на която е домът му, за задния двор, за кофата със смет… Натрупването на дребните неща водят до голямото, за което се чудим как те успяват, а ние – не. И като станах кмет на „Лозенец”, се опитах да внеса някои от полезните практики. Районът е единствен, който има така наречения „дълъг четвъртък” – вече четвърта година, за да могат хората да бъдат обслужени, без да им се налага да си тръгват нерегламентирано от работа или с неудобство да искат разрешение за това, администрацията ни работи до 19 часа. В „Лозенец” бяха подменени и почти изградени отново над десет детски площадки, проектираме и още, ремонтирахме и училища, направихме детска ясла в сграда, където беше настанена неправомерно фирма, Водната кула стана място за отдих и културни събития. Истински битки съм водил да запазим зелените площи от бетонни градежи…

Има ли някого, от когото ви се иска да поискате прошка, а не сте го сторили?

Прошка искам всяка година на деня, определен за това по православните традиции. И не както други хора, които станаха много религиозни изведнъж… Аз съм взел първо причастие, минавайки през поста на тригодишна възраст… А прошка без никакво колебание искам винаги, когато съм сгрешил. Отивам с чиста съвест при хората, в кварталите и знам, че не само прошка трябва да искам, но и да се извиня. А съвестта ми е чиста, защото в 99 процента от случаите съм се опитал да реша проблема, но правомощията не са ми го позволили. Извинявам се, защото бях избран пряко, след като се срещнах с повече от 6000 души, след месец и половина улична кампания с моите съмишленици от ДСБ. Победих ГЕРБ в тези избори, когато Бойко Борисов беше на върха на „обожествяването”, владееше хората с харизмата си, „яхнал” силното им желание за ред, за „твърда ръка”, за правила и край на безнаказаността. В този смисъл аз искам прошка от жителите на моя „Лозенец”, че техният кмет не винаги успява да защити справедливите им интереси. Работата е там, че районните кметства бяха превърнати в буфери, които приемат тегобите на хората и само ги препращат в Столичната община Правомощията ни са орязани до крайна степен. Пълна централизация! Каквото добро съм постигнал, е било в битка, в доказване, с „да” след десетки „не”-та. Кому е нужно това? То утежнява работата на Общината и обезличава районните администрации. Аз не възприемам себе си като чиновник. Защо тогава сме избрани с пряко гласуване? Това е нонсенс, който дискредитира самата демокрация. Поставят ли те в положение на „маша”, на пионка, на човек, от когото нищо не зависи, ти се превръщаш в апатичен човек, в безгласна буква. Ето за това не само аз, а всички политици трябва да искаме прошка от хората, които повярваха и вярват в демократичните ценности.

А какво не бихте простили?

Аз по принцип се опитвам да отминавам обидите с великодушие, не отвръщам на низките жестове, обикновено постигам победите си с добро, с разум и аргументи. Дълбоко съм убеден, че злото, нечестното е бумеранг. Рано или късно се връща. Друг е въпросът, че не винаги всеопрощението е добро за този, който получава прошката. Катарзис трябва да има…

Вие сте технократ по образование, как влязохте в политиката?

По образование съм инженер и то – много добър, заявявам го категорично, с научни публикации, с добра кариера в моята си специалност. А по призвание съм политик. За мен самия беше изненада… Но пък винаги съм бил „политическо животно”. Вкъщи винаги се дискутираха проблемите в обществото, никога родителите ми не са „заключвали” вратите на съвестта си към света. Аз съм от поколението, чиято младост мина през уличните събития след 10 ноември, през създаването на гражданското общество и въпреки че живях пет години в чужбина, живо се интересувах какво става в България. И като се върнах, по естествен път станах част от една нова партия на съмишленици, по-скоро общност на почтени хора, с общи възгледи. Получих без да съм го целял доверието на много хора, политиката беше за мен абсолютно безплатно усилие, по вътрешна потребност. Минах през вътрешни избори в ДСБ и бях номиниран за кандидат-кмет на „Лозенец”. Фактът, че спечелих, ме направи наистина политик, усетих силата да побеждаваш почтено. Опитни социолози и приятели твърдяха, че каузата е обречена, защото срещу мен беше Поля Станчева, втора в листата след Бойко Борисов, наложен авторитетен журналист. Победихме с разговор очи в очи с хората, но честно. Не мога да простя, ще го повторя още веднъж, че още през пролетта на 2008 г., малко след изборите, кметът Борисов с нарочни заповеди ограничи нашите правомощия. Беше прецедент. Избраните с пряко гласуване районни кметове получиха по-малко правомощия от предшествениците си, които бях назначени чиновници. Аз продължавам да твърдя, че не съм функция нито на кмета Борисов, нито на партията ми, а на хората, които ме избраха. Защото станеш ли кмет, ти си кмет на всички хора Ако се спука парната инсталация на клуба на БСП например, аз какво, да не решава въпроса ли? Газил съм кал и с политически единомишленици, и с опоненти… Не успяха  да ме превърнат в чиновник и човече на конци…

Хваща ли „мазол” душата на един кмет? Толкова много проблеми, съдби, в един момент не се ли уморявате да бъдете боец, особено когато „отгоре спускат” правилата на битката?

Това е изпитание за истинския политик. Когато допуснеш душата ти да „хване мазол”, трябва да станеш от „горещия стол”. Не е за теб… Аз не успях да спра да се вълнувам. Когато трябва, скачам на Общината, когато трябва я хваля, ако е направила нещо добро. Аз трябва да говоря, а не да стоя сврян в кабинета си. Искам хората да ме чуват и да знаят какво се случва. Само така мога да получа тяхната подкрепа. Без съмишленици всеки политик е обречен. В политиката не важи максимата „И сам войнът си е войн”. Няма по-истински политик от този, който познава проблемите на хората и не само ги регистрира, но и се вълнува от тях. И нещо много важно – да не допуска политиката да се превърне в лична изгода, в келепир. И понеже това често се случва, затова българите гледат на професията политик като на „мръсен занаят”. Не мога да си представя това да се случи с мен. Образно казано, дори само заради „фамилната ми обремененост”. Как ще погледна родителите си в очите, пък и себе си в огледалото… Ще отстоявам принципите си до дупка! Все още се чувствам като на старт. И затова се кандидатирам на отворени избори на 12 юни, избори на които всеки гражданин на София може да даде свия глас. Те не са само за симпатизантите на „синята идея”. По-скоро бих я нарекъл „чиста идея”. Време е за „съдържание в опаковката”. Време е за жив щит от нормални хора, които държат да живеят нормално, общочовешките ценности като труд, справедливост, професионализъм, почтеност, съпричастие, законност, хуманизъм, патриотизъм, морал да владеят гражданското общество. Много ли съм консервативен? Ако това е консерватизъм, нямам нищо против да съм консервативен. Само такава демокрация би направила България силна.

Не сте ли твърде млад да управлявате най-големия град в България, сърцето й, ако бъдете избран. Опитът е много важно нещо…

Познавам нещата четири години „отдолу”, също както българския мъж лежи под автомобила си в почивните дни и го познава по-добре и от най-квалифицирания майстор. Знам какво трябва да се направи, имам политическа воля да го направя. Защото не се промених в основното – да чувам и да държа на мнението на хората. Когато чуя плач в кабинета си – защото и това се случва – много пъти хващам човека за ръката и се борим заедно, обикаляме институции, търсим „вратички”. Няма малък и незначителен проблем. Сборът от малки неща прави голямото, всяка машина е сбор от винтчета, гайки, пружинки и всичко трябва да е наред, за да работи добре. Аз не мога да реша всеки проблем, но мога да посреднича, да помагам. Много е важно да познаваш детайлите. „Спуснатите” политици, понесени на крилата на друга личност, колкото и за харизматична да е обявена не върши работа. Както впрочем и летящият орел, ако е далеч от земята, където стъпват хората, рано или късно се разбива в скалата на тяхното разочарование и проглеждане за истината. Системата е важна. Но единичният проблем, на отделния човек, е „солта на живота”. Това те държи жив, отговорен и истински. Аз разбирам, защо хората са отвратени от политиците. Аз самият съм отвратен от много неща. Но искам да ги няма, да ги спрем! Без да бъдем черногледи, разбира се. Не може да се отрече доброто, което кметът Фандъкова прави в областта на образованието, строителството на метрото… Но как да обясним историята с „Топлофикация” например? Когато тя беше „камък на шията” на кмета Борисов, той го прехвърли на държавата. Същото това мнозинство на ГЕРБ, когато стана управляващо държавата, върна „камъка” обратно на общината, без свян и срам, със същата убеденост и коленопреклонното съгласие от страна на същите политически апологети…

Каква е мечтата ви за столицата, за вашия град?

Първото, което ще направя, е да дам повече правомощия на районните кметове. ГЕРБ не смее да го направи. Ние, районните администрации сме просто 24 гишета, трансмисии, от които нищо не зависи. Централизацията в такъв порядък само затруднява решаването на проблемите, липсва координация, непознаване на конкретните проблеми в районите. Такова управление за двумилионен град е вредно  – премятане на папки, размиване на проблемите. В по-малките градчета може и да се получава, но в столицата – не. И другото, което искам да направя, е въвеждането на електронните услуги. Това ще разтовари чиновниците, които ще могат по-лесно и пълноценно да обслужват по-възрастните граждани, защото ще намалят опашките, ще се чака по-малко, а младите хора ще пускат заявките си по електронен път. Мечтата ми е да виждам повече усмихнати хора, със спокойни лица, а не гледащи в краката си. И не само защото се страхуват да не стъпят на счупена плочка, а с вдигнати глави и ведри погледи. Това, че хората са отчаяни и агресивни не се дължи само на икономическото състояние в държавата ни, на кризата, а и на околната среда, на траспорта, търговските обекти, зелените площи, за здравеопазването. Аз мечтая за духовна София – от центъра до предградията, до кварталите – спални. Инфраструктури, комуникации, зелени площи… Да няма гета… Гетото е не само територия, то е в душите на тези хора. Когато видиш боклук, много по-лесно е да хвърлиш и ти там. Затова аз искам София да бъде град на горди хора, с мечти и цели, които вярват, че могат да постигнат. Но затова трябва много политическа воля. На Борисов като кмет му пречеше държавата. Сега, когато той е държавата, поне така се възприема, нищо не се е променило. Напротив! Хората са по-отчаяни и обезверени, излъгани в надеждите си. Решението аз виждам в търсенето на информираност, на съпричастие от страна на хората. Дай правомощия на районите, децентрализирай общинското управление, създай квартални съвети дори, опри се на гражданите. Защото всеки кмет, особено на столицата, който и да е той, е и ще бъде под огромен натиск на лобита, корпоративни и фирмени интереси. Едно време имахме олигархичния „Модел Софиянски”, по времето на Борисов „Моделът котараците”, които „маркираха” около общината, както котки си маркират територия. Единственото, което дава сила на кмета и имунитет да не се поддаде на подобни попълзновения, е да алармира обществеността, да потърси нейния щит – живият щит на нормални хора. Ето, с този щит влизам в тази битка. С името си, и с мечта моят град да ухае на люляци, да цъфтят кестени. И ако се върнем към чудесната емблематична песен, с която започнахте това интервю, бих завършил така: „Аз ги имам за съучастници тия честни дървета на пост…” Но с перифраза: „Аз ги имам за съучастници тия честни хора на пост…”

Разговора води Лияна Кирилова, Вестник за жената, брой 23, 2011

  • Print
  • email
  • Google Bookmarks
  • Facebook
  • Google Buzz
  • Twitter
  • del.icio.us
  • Yahoo! Buzz
TAGS
1 Comment
  1. Отговор

    Милен Симеонов

    08/06/2011

    „Този факт е световно известен, че на руски започва деня… и цъфтят в суматохата кестени, прецъфтяват и пак цъфтят.”

    Едва ли точно тази песен трябваше да изберете като лайт мотив за тази статия. Тя наистина е страхотна, но има червена комунистическа нотка. Не, че не харесвам песента, но не точно в този момент :) Успех на изборите!

LEAVE A COMMENT

Към лентата с инструменти